Птици свирят на цигулки

по-дълбоко е небето
и паветата по-меки
прегръщат ме дърветата
иглики тананикат
птици свирят на цигулки
с цветове от цветни ноти
влюбен лъч през слънчев вятър
търси устните ми и по тях рисува
усещане безкрайно
защото има топлина
между преплетените пръсти
на дланите ни.

Завой завива и заспива

Mechanical Sounds Cascaded through the City Walls
and Everyone Reveled in Their Ignorance. (Red Sparowes)


* * *
Пробуждане от сън
легло и стълба, одеяло,
баня, четка, кърпа
дрехи, раница, бегом
към спирка, рейс потегля
сгради неподвижни
хора безразлични

завой завива и заспива
коли през кал минават,
спират, не поглеждат,
нанякъде отвеждат
сънените хора,
уморени, недоспали.

Коли, тролеи, камиони
минута след минута
гумите въртят се
лампите намигат
дърветата редят се
движението спира.

Хора зяпват през прозорец
пътят празен, със стъкла обсипан,
натрошени, разпилени.
Неподвижно в локва кръв
момче лежи с глава разбита,
крак преплетен в гума и верига
на колело обезобразено.

Зяпат всички, без един,
той ги дебне и наднича
думи някакви изрича
билети му подават, карти
гледката забравят,
заспива тя, отмира
безинтересна им е вече.

Рейсът продължава
момчето е далече
линейка приближава.
Денят развива се, тече,
капе и прокапва,
лее се, изригва
издига се и пада под
клепачи уморени.

Стъпки бавни, механични
глад в стомаха
в раменете болка
спирка, рейс, река, завои
пътят мрачен, приютил е
жълта ръкавица.

Светът е за двама

.
Нямаше ме дълго време. Липсвах си. Бях толкова далеч от себе си, че почти бях започнала да се забравям. Исках да се намеря, исках да бъда със себе си, да бъда себе си.. и започнах да се търся.

Тръгнах по най-стръмната и тъмна пътека. Виках се по име, опитвах се да чуя стъпките си някъде наблизо, или да видя поне отпечатък от обувките си, за да разбера, че вече съм минавала от тук, и че съм в правилната посока. Знаех, че съм някъде там - седяща сама и чакаща да се намеря, затова не исках да спирам. Вървях все по-надолу и по-надолу, докато не се изгубих из дълбините на безсмисленото. Беше студено и празно. Времето бе приело формата на мръсен, изпокъсан лист хартия, смачкан на малка топка. Подритвах я, с ръце в джобове, вървейки без посока. Около мен се случваха някакви неща, но още преди да се обърна, за да ги видя, те се размиваха и избледняваха - така, както се разтича акварелната боя на картина, забравена под дъжда. Единствените цветове, които виждах, бяха черното и всичките му нюанси, просмукващи се в дрехите ми.

Вървях и се оглеждах за себе си. Понякога вятърът донасяше едва доловими звуци - части от някаква далечна, непозната мелодия, които така и не успяваха да доставят удоволствие на сетивата ми, преди отново да бъдат отвяти в друга посока. Познати лица се приближаваха към мен. Питах притежателите им дали не са ме виждали някъде, а те ми отговаряха нещо, което не можех да чуя. Усмихваха ми се, хващаха ме за ръка и се опитваха да ме поведат нанякъде, но щом направех дори и една крачка заедно с тях, те ме пускаха и изчезваха.. Виках ги, исках да се върнат, но разбирах, че и те не ме чуваха. Продължавах бавно по пътя си, с празен поглед, подритвайки хартиената топка. Липсваха денят и нощта, изгревът и залезът, защото нямаше слънце. Нямаше я и луната.

Нямаше ме и мен. Вървях през гора. Листата от дърветата бяха отдавна опадали и стъпвах върху меките им, влажни скелети. Ръмеше, но от очите ми. Започнах да се уморявам и когато забавих ход, усетих, че някой се движи успоредно с мен. Притаих се зад един дънер, но щом този някой наближи, видях, че бях отново аз. Видях се как се търся и не се намирам. Как се викам по име, как блуждая наоколо със загрижен поглед. Изчаках да се подмина и продължих в друга посока.

Не можех да спра. Макар и да ме нямаше отдавна, аз се познавах добре, и бях сигурна, че съм наблизо. Излезнах от гората и продължих по пътя - с ръце в джобове и подритвайки хартиената топка, която вятърът току-що бе довял в краката ми.

Не след дълго се намерих. Седях безмълвно и неподвижно край пътя и се чаках. Знаех, че точно аз ще дойда да се намеря, затова отпращах всички останали, които искаха да ми помогнат да се върна. Приближих се към себе си и се погледнах в очите. Отвърнах поглед настрани. Бях си обидена, защото се бях оставила да си тръгна и не се бях потърсила толкова много време. Исках да си кажа нещо, да обясня, но не можех да отворя устата си, защото беше плътно зашита с конец от гузна съвест. И все пак се бях намерила. Стоях срещу себе си и се гледах. Не, не можех да се оставя там.. Подадох си ръка, пристъпих крачка напред и се прегърнах.. Толкова много си бях липсвала..

Скоро след това вървях ръка за ръка със себе си нагоре по същата онази стръмна и тъмна пътека, по която бях слезнала, за да се търся. В далечината тъкмо тръгвах пак да слизам надолу, защото вече се бях притеснила, че ме няма толкова време. Но веднага щом видях, че съм се намерила, се обърнах и продължих нагоре със себе си. Този път бях и самата себе си.

Смачкано и мърляво парче хартия се разтвори и се понесе от вятъра, заедно с купчина сухи листа.
Ръмеше тихо, от черно-сив облак.

Пейка, трева, цветя.
Кестени, мравки, листа.
Фонтани, капки роса,
музиканти, песен, мечта.

Нежен глас, любим.
Спомен, миг неустоим.
Пъстър, вкусен трепет,
влюбен, слънчев шепот.

Хора, усмивки, деца.
Врабче, гълъб, троха.
Повей, мека топлина,
мелодия, танц, красота.

Килим

~ ·*· . ·*· ~

Приготвила съм си кафе.
Ще бъде дълга нощ,
кафена нощ, но не кафява
ще уча аз и чак тогава
ще спя във своя кош.

Пак глътка, две и три.
Магьосник тича през гора,
обръщам страница голяма
историята продължава
ястреб литва над скала.

Прегръща ме и ме приспива
желанието притъпено
с кафена чаша уморена.
Аз искам само да потъна
в килим от пролетни цветя.

Мисли бързо

.
Беше все още сънена. Спеше й се и изобщо не й се ходеше на работа. Почти притваряше очите си и си представяше, че е още в леглото, покрита с меко, топло одеяло. Главата й потъваше във въображаема бледозелена възглавница, но успяваше да отвори очи точно преди да се бутне в някой уличен стълб или да се спъне в някое криво паве. Тази сутрешна игра й допадаше. Не обичаше да бърза за работа - така или иначе щеше да прекара половината си ден там. Вървеше бавно и равномерно, с ръце в джобовете. В ранните часове на деня в града беше тихо, и някак свежо. И прохладно. Дори приятно за разходка. Минаваше под раззеленилите се дървета и се заслушваше в чуруликанията на птиците.

Дали ще ми се изцвъка някоя сега, а?

Усмихваше се наум и продължаваше да крачи по дългия път към работното си място. Беше 7:52.

Искам да съм някоя от тези птици, да стоя на някой от тези клони и да наблюдавам изгрева. Да разперя крила и да докосна с всяко едно от перата си по един слънчев лъч. Да оставя топлината да мине през мен и да се разпея.

Някаква кола мина покрай нея и спря мисълта й. Реши да пресече от другата страна на улицата, където имаше малки магазинчета. Разминаваше се с други сънени като нея хора. Задминаваха я. Пред една баничарница се беше струпала опашка от гладни хора. Искаше да види погледите им, ако случайно продавачката им каже: "Съжалявам, но баничките свършиха!"

Хехе. Тъпо.

Настъпи някаква пластмасова чаша и погледна надолу, за да види дали не беше настъпила и нещо друго. Не беше. На земята имаше разпиляни хартиени боклуци, както и една жълта, сгъната на две хартийка. С числото 200 върху нея.

Жълто 200.

Отмина я. Вече беше 7:57 и се разбърза. След една пресечка стигна до фирмата. Започна да изкачва стълбите до третия етаж. Изведнъж пулсът й се ускори.

Абе това не бяха ли пари? 200 евро? Мисли бързо, мисли бързо.. Ама аз не знам как изглеждат 200 евро. Хмм, не, никога не съм виждала. Как ли изглеждат наистина?

Седна на работното си място и първото нещо, което направи след като се логна в компютъра си, беше да отвори Google images и да напише "200 euro". Enter. Изтръпна.

Fuck! Жълти са! 200 евро са жълти! Същото жълто като на хартийката.. Абе каква ти хартийка, това са били 200 евро и аз ги подминах! Ще умра от яд! Баси. Дали не са още там? Дали ги е взел някой? Може пък никой друг да не ги е видял..?

Вече беше 8:04 и трябваше да започва да работи. Захвана се със задачите си, опитвайки се да не мисли за жълтата банкнота. Но не й беше никак лесно. Представяше си как става от стола и на бегом се връща на същото място, взима парите, вдига ги към светлината, имат воден знак, истински са, отива в първото обменно бюро, излиза с 400 лева в джоба и се връща на работа. Най-после щеше да си купи цифров фотоапарат. Canon PowerShot A75! Или не.. Щеше да си купи mp3 плеър и нови слънчеви очила. Или професионални слушалки, с които да чува всеки един миниатюрен звук, когато слуша музика вкъщи. И нови струни за китарата. Или направо нова китара, електрическа. Или каска за колелото. Или палатка и спален чувал. Или пък щеше да ги прибави към спестяванията за плосък монитор..

Глупости. Ще ги спестя за таксите за университета. А ако взема стипендия, с парите ще замина за две седмици при любимия си човек. През лятото.. Да!

Така и не излезна никъде. Минута след минута, час след час.. и работният ден свърши. Нямаше търпение да мине пак по същата улица. Тайно се надяваше банкнотата да е още там. Поглеждаше във всяко ъгълче, във всеки двор, под всяка кола.

Жълто, жълто, жълто, къде си, мое жълто..

Стигна до мястото. Нямаше и помен от сгъната на две хартийка с числото 200. Усмихна се и продължи без да спира, но все пак се чувстваше прецакана.

Голяма работа.. Не ми трябват чуждите пари.

Прибра се вкъщи, обядва руска салата, филийка с кетчуп, парче топено сирене и една маслина. Пусна си компютъра, winamp, Шостакович, Piano Concerto No.2 in F, Op.102, втора част (Andante). Любимата й. Увеличи звука и се отнесе. Не искаше да мисли за парите.. Но както винаги любопитството й надделя. Още веднъж Google images, 200 euro, сайт на някаква банка, подробно описание на всички евро банкноти, ето ги и жълтите. Размер 15,3 x 8,2 см.

Какво?! Толкова големи?

Отвори чекмеджето на бюрото и извади ученическата си линийка. 15,3 x 8,2 см беше наистина доста по-голяма банкнота от онази, която беше видяла. Още я виждаше ясно щом затвореше очи - малка, сгъната, жълта хартиийка, с числото 200 на нея, с размер не повече от 10 х 5,5 см.

Значи все пак е била някаква рекламна глупост.

Отдъхна си и се изсмя на глас. Пусна си Depeche Mode - Precious, увеличи още повече звука, разпери ръце и запя.

Кикот

То стоеше вече цяла сутрин там и не помръдваше. Гледаше дърветата срещу него. Бе втренчило поглед в тях. Следеше всяко тяхно движение – клоните им нежно се поклащаха от сутрешния ветрец. Разноцветните им листенца танцуваха във всички посоки, въртяха се и блещукаха на слънчевите лъчи. Струваше му се, че се усмихват, дори чуваше някои да се смеят – бяха вплели клони едно в друго и като че ли се гъделичкаха. Постепенно започна да му става горещо, защото не беше на сянка. Бяха го оставили там – под изгарящите лъчи на слънцето. Не можеше да се движи, но виждаше и чуваше всичко около себе си. В един момент две от дърветата го погледнаха и май му се усмихнаха. Усмихна им се и то. Видяха, че стои там сам самичко, изоставено, агонизиращо, и протегнаха клони към него. Искаха да го вземат при тях, да го прегърнат, но не можеха да го достигнат. А то стоеше безмълвно и не откъсваше поглед от тях. Отвън го изгаряха слънчевите очи, а отвътре – ужасната жажда. Мъчеше го и глад, не се беше хранило вече няколко дни. Имаше чувството, че всички живителни сокове в тялото му са пресъхнали. Все по-трудно дишаше заради тежкия, задушлив въздух. Изнемогваше. С последни сили се държеше изправено, само за да не изпуска от поглед дърветата, но едва ли за дълго. Чуваше ги как се кикотят.

Две мухи, въртящи се в любовна игра, кацнаха върху него. За миг то се ободри – нали някой му обръщаше внимание, макар и да бяха две разгонени мухи, удовлетворяващи сексуалните си нужди върху него. Но дори и те не можаха да издържат на неумолимата жега и го изоставиха. Всички рано или късно го изоставяха. Само.

Отново оклюма. Искаше му се да пророни сълза, или две. А след това да се разхленчи, хълцайки, и да се разреве. Да изкрещи цялата болка, която се беше насъбрала в него. Но всъщност не искаше нищо друго, освен да бъде там, сред онези изпъстрени с топли есенни багри дървета. Да го повдигнат нежно с клони, да го люлеят, да го гъделичкат. Да му се радват и да му пеят. Да се смеят заедно... Но не можеше да помръдне, за да отиде при тях. Нямаше и как да се разплаче, защото слънцето го беше пресушило. При тези мисли всичко в него се сви и започна да му прилошава. Изгуби съзнание.

* * *

От контейнера за отпадъци на улицата пред жилищния блок се подаваше то, малко декоративно дръвче тип “фикус”. Беше полумъртво, с пожълтели, изсъхнали листа. Някой го беше изкоренил от ценната си саксия и го беше изхвърлил без капка жалост. Някаква жена по пеньоар се появи с пълна кофа и изсипа целия си вонящ боклук върху никому ненужното растение. Буркан с ферментирал кайсиев компот се разля върху корените му. То засмука жадно..

По-късно следобяд малко мърляво циганче мина покрай контейнера и видя дръвчето. Измъкна го от там и го яхна на конче. Обзе го истинска радост, защото най-после си беше намерило играчка. Тичаше по улицата, яхнало фикуса, и крещеше диво. Корените му се остъргваха по асфалта. Крехките му клонки се пречупваха, а след циганчето оставаха следи от изсъхнали листенца. Скоро то се измори, захвърли го с всичка сила сред дърветата в парка от другата страна на улицата и избяга.

Есенните дървета повдигнаха малкото фикусче, прегърнаха го и го целунаха. Разнесе се кикот.